Петър Андасаров Те са едни от най-светлите, от най-ярките личности на

Петър Андасаров

Те са едни от най-светлите, от най-ярките персони на България, имената им са записани в златните страници на нейната история. За панагюреца Марин Дринов поетът, писателят и философът Боян Ангелов написа блестяща книга, която водещото, най-родолюбивото наше издателство „ Захарий Стоянов “ издаде в исторически значимата си поредност „ Дълг и чест “. И аз се причислих към високооценилите я сътрудници с обширната си критика „ Личност величава, белязана от безкрайност “, която влезе и в книгата ми „ Видовден “.

Величави персони, обречени на безкрайност са и другите двама, за които Боян Ангелов написа по този начин въодушевено и с поклонение пред техния същински героизъм и патриотична задача в битките за църковна самостоятелност, за национална независимост и духовно въздигане на българския народ – Марко Балабанов и Нешо Бончев, първият наш книжовен критик. Обяснявам си го и с обстоятелството, че и родовият корен на създателя е в този революционен край, в героичната земя на Панагюрище. В това историческо българско гнездо е засукал майчино мляко, откърмен е с неговите обичаи, покорен е от славата, отблясък от подвизите на панагюрци под знамето „ Смърт или независимост “ на Райна Княгиня. Ако не бяха блестящо светещите дири в панагюрските и клисурските времена и в духовните пространства на България, оставени от висши просветители и поборници за независимост, от държавни и културни градители, сред които и знатните синове на Панагюрище и Клисура, Боян Ангелов нямаше да прояви такава пристрастеност и обич за възвеличаването на облиците им.

Да си призная – аз чаках новата му книга, само че не толкоз скоро след блясъка на миналата. И тя е в поредицата „ Дълг и чест “ на издателство „ Захарий Стоянов “. Приятно бях сюрпризиран след нейния прочит, мислех си, че с първата създателят е вдигнал толкоз високо летвата, че би трябвало доста старания и майсторство, с цел да се стигне и дори да се премине тази височина. Но изрично се убедих, че той е завоювал този, съвсем неповтарящ се триумф в писателската работа. С поетически жар и озарение с богат български език, с възрожденско и модерно звучене е извисил облика на своя воин.

Много фактология е осветена от духовно-творческия му гений. Явно той е толерантен и безрезервен откривател, изследовател на неказани истини за своите герои, за времето, в което израстват и работят за своето Отечество. За да забележим и в новата му книга по какъв начин възрожденецът от Клисура Марко Балабанов изправя растеж до този на Марин Дринов! Благодарение на проявеното старание за всеобхватие на живота и активността на двамата просвещенци по тяхната свещена земя. Те са духовни братя, от време на време с остри думи един към различен, само че стремленията им са все в една посока, а делата им са общи – за освобождението и построяването на нова България.

И по какъв начин сходна, съвсем една и съща е ориста им – от неуморно, абсолютно и безапелационно, от апотеозно себеотдаване на Отечеството до унизителния край, до позорния залез на живота им. Следствие от незаконните действия на тогавашни държавници-чиновници, уви със живи и здрави техни наследници – и през днешния ден!

Нека си напомним – от книгата на Боян Ангелов – Марин Дринов, основател за толкоз нужното строителство на новата държавност и Отечеството си, го напуща след неговото избавление и отива в Русия, отдръпва се омерзен, с голяма болежка в сърцето си, наблюдавайки недостойната, грозната политическа конюнктура от първите още дни и месеци на 1879 година.

А финалните редове на книгата му за възрожденския клисурец са: „ Марко Балабанов умира уединен и болен. Денят е 16 юни 1921 година.

Прощално слово пред скромния му ковчег чете еленчанинът Стефан С. Бобчев, безценен негов другар, някогашен редактор на списание „ Читалище “ и като него върл славянофил и русофил, безвъзвратен българолюбец. “ И още – доста по-зловещо, само че известно от историята ни – в края на живота си написа писмо до Народното събрание, с цел да усилят пенсията му, само че парламентарните службаши не намират задоволително учредения за такова нарастване! И, с цел да не го оскърбят, неговите деца скрито прибавят свои средства към скромната му пенсия!

А е толкоз заслужил за и пред Отечеството ни! Именно в българското Народно заседание той е народен представител, негов заместител и ръководител. Основател и основен редактор е на оживялото и до наши дни най-българско списание „ Читалище “ и сътрудничи на Марин Дриновото „ Периодическо списание “. Участва мощно в битките за църковна самостоятелност и за освобождението на българския народ от турския рабски хомот. Неописуема е насладата му от гласуваната и призната в Народното събрание Търновска конституция.

Той е същински труженик за високо национално просвещение, след „ Читалище “ стартира да издава вестник „ Век “, а след закриването му от управляващите, продължава с още по-новия –„ XIX век “. Той е бележит социолог и политолог, работи за високоидейна, ярка и действена публицистика и изключително за развиването на читалищата в градове и села. Неутолима е жаждата му за познания и следва праволинейно пътищата си към използването им в огромното национално дело.

Високообразован и ерудиран „ Марко Балабанов е православен богослов с диплом от Халкинската семинария и квалифициран правист от парижката Сорбона. Ала той не се задоволява единствено и само с университета в Хайделберг и отпътува за Мюнхен, където три месеца слуша лекции в фамозния метафизичен факултет на тамошния университет, в който е преподавал създателят на „ Система на трансцеденталния идеализъм “ Фридрих Шелинг.

Привлечен от интелектуалната систематография на доктор Петър Берон, той я употребява, с цел да потвърди своята теза за човешкия прогрес, образуван под въздействието на три научни школи: богословската, философската и историческата. И научаваме още: При специализацията си в Хайделберския университет до началото на 1870 година Марко Балабанов учи задълбочено концепциите на немските просветители: Гетхолд Лесинг, Йохан Хердер и Йохан Волфганг Гьоте. Обръщам внимание на тези обстоятелства, тъй като някои от тях са малко или изцяло незнайни.

Както – позволявам – някои не знаят, че думата „ читалище “ за пръв път се употребява от възрожденския даскал Кръстьо Пищурка, който я изписва върху вратата на една от учебните стаи в Лом през 1848 година. Знае се, евентуално, само че създателят ни връща към началото – на 30 януари 1856 година се основава първото българско читалище – Свищовското – с подстрекател Георги С. Раковски. Едновременно с него се раждат и читалищата в Лом и Шумен. Не съм сигурен, да е общоизвестно и това, че Марко Балабанов редактира своето „ Читалище “ единствено една година и го напуща „ наскърбен и засегнат от рецензиите на Нешо Бончев и Христо Ботев, отправени към изданието и персонално към неговия редактор “. Но то продължава да живее и да притегля най-изявените възрожденски създатели, които отдават заслуженото си внимание към приносите на надарения му основател. А когато става дума за персоналните му национални каузи, те го славят и признават примерната му предприемчивост. Такъв е казусът и с Иван Вазов, който след рецензиите си към него, му праща сърдечно писмо с благодарност за свършеното национално дело.

Надарен с родолюбиви усеща и влечение към свободомислие, той върви през времето жаден за познания и срещи с високоерудирани персони. А ориста е великодушна по пътищата му от ранни години до залеза на богатия негов живот. Любимецът на княз Стефанаки Богориди и обичан възпитаник на Райно Попович – Гаврил Кръстевич става нравствен настойник на Марко Балабанов, който приема живота му за неизменим образец.

Завидната осведоменост на Кръстевич – написа Боян Ангелов – не остава единствено в лоното на правните науки. Той основава исторически писания, взе участие ефективно в битката за налагането на българския език в учебните стратегии, сътрудничи на „ Цариградски вестник “, „ Български книжици “, „ Право “, „ Читалище “… А до него като асистент и съмишленик неразделно стои амбициозният, вежлив и ерудиран Марко Балабанов “. Не е допустимо да се изброят имената на всички, които са го възхищавали и вдъхновявали, с които е делил горчивата и сладката си орис, с които са извървели дългите, сложните и щастливите пътища до реализирането на идеалите си и постигането на, с нищо незаменимата високопатриотична цел – свободата на своето благо и скъпо Отечество!

Силно усещане прави в книгата една забравена през днешния ден дума – държавник. Няма да тълкуваме нейното наличие и значение. Значи човек, който служи на обществото, т.е. на хората, на народа. Тя е от най-дефицитните в наше време, тъй като други са стремежите на тия, които би трябвало да носят с чест това определение. А то – какво друго да изпълва живота на персони като Марко Балабанов, с изключение на неуморното служене на обществото, съставляващо хората от всички генерации. Авторът отбелязва: „ За първи път клисурският държавник е определен за народен представител в Учредителното заседание, само че кариерата му на парламентарист продължава.

В I Обикновено заседание, което заседава от 21 октомври до 24 ноември 1879, още веднъж е народен представител, а влиза и в IV Обикновено национално заседание “. Години от своя живот отдава на адвокатската специалност и не инцидентно с княжески декрет е определен и за първи член на Върховния съд, като извършва специфични поръчения – прави проверки на всички правосъдни институции в Търновска, Русенска, Варненска, Софийска и Видинска губернии.

Завидно самопризнание получава с високата административна служба вицегубернатор на Свищов, чиито губернатор е копривщенецът Найден Геров. Завидна е, тъй като през града „ минава основния път на Дунавската войска – бойци, муниции и хранителни хранителни запаси за войската и гладуващото цивилно население “. В щаба негов асистент е Иван Вазов „ като губернски регистратор “, а Алеко Константинов, едвам навършил четиринадесет години, е волнонаемен писар. „ Клисурският държавник продължава виновната си активност в администрацията на Временното съветско ръководство, преименувана в Имперски комисариат като вицегубернатор и на Русе, а за малко и на Търново. “

Силно впечатлителна е освен публичната и политическата кариера на Марко Балабанов, а и научната и преподавателската му активност. През 1881 година е определен за дописен член на учредения от Марин Дринов Българско книжовно сдружение /БДК/– днешната Българска академия на науките /БАН/. Три години по-късно става и негов постоянен член – учен. Всичките му старания и заслуги са възнаградени – през 1902 година получава ордена „ За цивилен заслуги “ I степен!

Състоя се и премиерата на книгата „ Марко Балабанов “. Тя бе невероятна – блестяща и вълнуваща, с думи на благодарност към родолюбивото дело на този възрожденски интелектуалец. И на извънредно място беше тя, защото с изключение на многото други действия за определяне на църковната самостоятелност и в градителството на нова България Марко Балабанов е един от първите и най-дейни участници, избиран на висши държавни длъжности. Негова е високата чест да е първият министър на външните работи в държавното управление на Тодор Бурмов.. И още два пъти – първи посланик във втория и третия кабинет на Драган Цанков. Затова и ползата към неговата персона бе голям.

В изложба „ Мисията “ на Външното ни министерство присъстващите – огромна част от които някогашни, настоящи и бъдещи дипломати – дефинираха книгата „ Марко Балабанов “ за настолна по дипломация. А създателят й напомни с каква обич, пристрастеност и с какъв брой доста познания Марко Балабанов работи през целия си живот за освобождението на България.

И както научаваме от книгата му най-силно е времето на совалката им дружно с Драган Цанков из Виена, Берлин, Париж, Санкт Петербург и Москва. И срещите им с Феликс Каниц, Уйлям Гладстон, Ото декор Бисмарк, граф Николай Игнатиев, Дюла Андраши, Иван Аксаков, княз Александър Горчаков… За да стигнат в Москва и до аудиенцията им при самия император Александър II, прочут освен на българите, а и на света като Царя Освободител. Той ги посреща прав, ръкува се задушевно с тях без да им разреши да целуват ръката му. Пише създателят и продължава: Разговарят на френски език и с уважително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това с просълзени очи и с решителна неотстъпчивост на гласа отсича: „ Аз обичам мира и искам да се свърши всичко миролюбиво. Ако работата не се свърши по този начин, както аз искам това от все сърце и, в случай че другите се задоволяват единствено с думи, ние ще призовем за наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще осъществим длъжността си. Съобщете това на ония, които са ви изпратили. “ Тоест – в случай че освобождението на българите не се реализира по кротичък метод, ще е неотложно да се пролее кръв!

Всъщност Марко Балабанов и Драган Цанков стават очевидци на решението му за началото на руско-турската война за освобождението на България от турско иго. Срещата им с император Александър II – кулминационна точка на задачата им – в зимния замък е на 11/23 декември в 13 часа, а на 12/24 април 1878 година, откакто са изчерпани всички дипломатически средства, той афишира с манифест война на Османската империя.

Самобитна и истинска е писателската методология на Боян Ангелов. На някои от нейните черти към този момент се стопирах, споделяйки усещанията си за публицистико-есеистичната му книга „ Марко Балабанов “, а и за миналата „ Марин Дринов “. Това, което обаче ни сервира в новото си художествено-документално произведение, разкрива цялостния облик на учения, журналиста и писателя Марко Балабанов. Текстовете в „ Приложения “-та, оповестени в сп. „ Читалище “ и вестниците „ Век “ и „ България “ са мостри за по този начин оскъдната през днешния ден журналистика и есеистика, за майсторското боравене с благосъстоянието на чистия, красивия и умствен български език.

Авторът им не е единствено незабравим издател, само че и майстор-ковач на родното слово. Само няколко извадки: „ …Името на Иларион Макариополски, произнасяно с възхитително почитание, ехтеше по цяла България, ехтеше по сводовете на Божиите храмове, ехтеше в градовете, в селата, в домовете, в колибите, ехтеше в сърцата на целия народ; това име беше станало знак на живота на един народ. Има часове и дни; има времена и условия, в които народите обичат да концентрират всичкото си съществуване, всичкия си живот в живота на един единствено човек и влюбват се те в този човек и превъзнасят го и го обожават… “ / “Търновският Иларион “ – вестник „ Век “, бр.23/5 юни 1875 г./ И няколко реда от „ Гладстон “ във вестник „ България “, бр.37/8 май 1898 г./: „ Една звезда гаснеше, една звезда изгасна. Светла звезда беше Гладстон в небосклона на актуалния политически, просветен, християнски, свободомислещ, прогресивен и филантроп свят, и тази звезда изгасна към този момент напълно.

В Гладстон през днешния ден Англия оплаква един от най-великите си и даровити държавни мъже, угнетените дребни нации – собствен мощен и неуморен бранител, образованият свят – един от най-светлите мозъци в сегашното столетие. Чест на Англия, Гладстон беше чест и на човечеството, името му бе и е освен общоизвестно, само че и обичано в България. То е тясно обвързвано с нейното политическо възобновление. При известните турски свирепства през грозната 1876 година в нашето Отечество мощният и влиятелен глас на Гладстон и неговото красноречиво и изобретателно перо бяха раздрусали цяла Англия и освен създадоха там ентусиазъм от изключителни благосклонности към българския народ, само че и образуваха едно публично мнение, уверено оповестено в интерес на този народ… “

Гладстон е една от най-силно обичаните персони от Марко Балабанов, а загатна от възхитата си, провокирал у него възрастният политик в срещата му с двамата българи, в никакъв случай не чезне от сърцето му. И ще запомни вечно по какъв начин разпалено пази фантазията си българите да заживеят в страна с положително самостоятелно ръководство. „ На потегляне, отбелязва Балабанов, останахме смаяни като видяхме, че Гладстон освен ни изпроводи, само че ни и оказа помощ да си облечем зимните горни облекла.

Тръпки ни побиха и сълзи поросиха лицата при тази прощавка и при излизането из дома на този популярен държавен мъж, популярен алтруист и популярен християнин “.

Същите огнени и заредени с голяма болежка слова четем и в съставяните от двамата мисионери МЕМОАРИ за непоносимите премеждия на българския народ от зверствата на турския подтисник, които връчват или изпращат на държавни управления, посолства и световноизвестни вестници из цяла Европа.

Само да надзърнем в „ Мемоара, показан в името на българския народ, на шестте Велики сили, покровителки на източните християнски нации “: „ Не е допустимо да си сформира човек даже и почти концепция за това, що е теглил тоз злополучен народ близо пет епохи под унизителното господство на турците. Чудно е даже, че той е можел да се резервира до през днешния ден, вековечен страдалец, предопределен да служи като живо удостоверение пред цивилизования свят срещу жестокостите на своите тирани… “ (Цариград, август, 1876 год.)

Само по двете книги „ Марин Дринов “ и „ Марко Балабанов “ може да се напише цяла студия, което за мен няма да е изненада. Защото главният ми извод е, че техният създател Боян Ангелов е същински биограф и библиограф на живота и пребогатата им активност в работа на отечеството. И е историограф на събитията през едни от най-трагичните и най-величавите времена на България.